Защо се случва точно на мен?

Страшно е да го чуеш, нали? А в даден момент от живота всеки от нас си задава точно този въпрос. Успокоителното в случая е, че отговор винаги има.
Той е там, вътре в теб, и ако успееш да го намериш, откриваш и причините, поради които се случват определени неща, а тогава вече си в състояние
да повлияеш на събитията.

Юлия също си задава този въпрос в началото на 90-те, когато преминава през объркващ и предизвикателен период в живота си. В търсенето на решение на своя личен проблем тя открива, че път има не само за нея, а за всеки,
независимо от възрастта и социалния статус.

Да помага се превръща в нейна мисия.

Аз (пишещият тези редове) съм сред късметлиите, които имат шанса да я познават лично и да съм неин, не бих го нарекъл пациент, а близък.
Защото тя не лекува, а се сближава с това, което е дълбоко в теб, и ти помага да откриеш проблема сам и да се изправиш пред него.
За мен тя е светлинка, която виждаш в тъмното и тръгваш към нея,
за да откриеш себе си.

Виктор Панайотов

***

Познавам Юша всъщност цял живот. Колко хубаво е да можеш да споделиш подобно нещо.

Вълнуващ е начинът, по който сродните души пресичат пътищата си, събират се и се отдалечават, лъкатушат в личните житейски планове и споделят онези моменти в живота си, когато енергиите им пулсират сходно.

Винаги съм имала вътрешното усещане, че в нашето общуване съм малкото дете, което трябва да бъде сгълчено, водено, вкарано в правия път. А тя го умееше, Бога ми.

Само че Юша вече не „води“. Тя присъства, усеща, умълчава се, оживява, играе, прониква, разбира. Премина личните си Голготи, преодолява собствените си болки, измина дълъг път в търсене на своето призвание и мисия. Мисля си, че притежава някакво вътрешно зрение, с което се вглежда отвъд и провижда навътре в душите ни, в предназначението ни, в логиката и смисъла на пребиваването ни в света. Има такива хора и е щастие да можеш да се докоснеш до тях.

Влизам в Ателието не за да бъда поучавана, смъмрена или с очакването да получа отговор на въпрос. С времето, ако имаме желанието и смелостта да се вгледаме в себе си, разбираме, че личните ни истини са в нас, в собствената ни нагласа към света, в състоянието на съзнанието ни в момента, в откровеността да признаем какво наистина искаме и за какво копнеят душите ни. Това винаги е трудно. Може да не отговаря на актуалното в света, може да е далеч от това, което се очаква и което сме изисквали от себе си, може да ни изненада. Но си струва да бъде направено, защото в противен случай рано или късно болката – емоционална или физическа – ще ни напомни, че земното ни време изтича и не бива да бъде пиляно в опасения и стаена тъга.

Ателието е съкровено място, уютно, меко, обгръщащо. Можеш просто да нарисуваш с пръсти болката си, да разстелиш в пясъка настроението си, да подредиш хората от рода и любовта си около себе си, да се поставиш сред тях и да си поговорите и тогава естествено и спонтанно да дойде позрението какво ти е донесло страдание, коя роля не е била твоята, кога се е прекършила волята ти и какво спъва глезените ти. Човек не отива на такова място, защото му е добре. Отива, защото тялото и душата му крещят, че повече не могат по стария начин. Откровение е, когато откриеш себе си в картина, в стих, в подредените фигури в пясъка.

Иска ти се да останеш с часове там, да запомниш, да се къпеш в този прилив на сила и вдъхновение, който неочаквано те залива, да пребиваваш в чистата радост от събличането на страховете и откриването на личния извор и връзка с висшия аз.

Трябва да се прекрачи навън, обаче. Да изнесеш осъзнатото, да го отгледаш и съхраниш. Стъпките обикновено са малки, почти винаги бавни, но оформят пътя, който сме дошли да извървим.

 

Велимира Костова

***

Срещнах я за интервю, за EVA. Знаех, че е внучка на Шмиргела, който е правил криптата на „Александър Невски“, че работи и с деца, и с възрастни хора, че е организирала арттерапии на деца, изоставени в домове, на деца аутисти, на незрящи. Разказа ми за пясъчната терапия – юнгиански метод. Написах това, за което чух. Опитах го, разбира се, за да мога да го опиша по-добре. Но не ми се случи в самото начало. Оживя след време. В арт-пространството на Юлето видях как можеш да извикаш проблемите си. Да ги материализираш в глина, да ги нарисуваш, да ги превърнеш в цветя от плат, да ги подредиш с малки куклички в сандъче. И да влезеш в собствената си глава, в собствената си душа, в сърцето си. Честно казано, тези срещи не са леки. Там понякога се плаче, други пък танцуват. Наяве излизат миналото, сегашното и се свързваш с бъдещето. Чудо е!

Лилия Илиева

***

Юлия Банкова е сред най-разкошните хора, които познавам! Julia Bankova <3
Каквото и да ви разкажа за нея, ще е крайно малко, недостатъчно и непълно.
Тя ме подкрепи да направя изложба, за да събера пари за една от терапиите на дъщеря ни преди 8 години, и залепи първите точки до паната (маркиращи ги, че са продадени), а до края на седмицата до всяко от тях имаше по една точка. Разкош за майчиното ми сърце!
Предложи ми да водя ателиета по приложни занимания, когато такива в София се брояха на половината пръсти на едната ми ръка. И ми показа колко струва трудът ми. Безценно!
Инициира и подкрепи няколко изложби на родители със специални деца. Включи ме, като ко-водещ в групата за работа със специални мъници. Каза ми, че мога да ходя на всички занимания, организирани в “Шмиргела”, безплатно. И всеки месец екипът на Център Ателие “Николай Шмиргела” Арт терапевтично пространство се събираше на среща, за да обсъждаме занимания и планираме дейности.
– Ти трябва да плащаш на Юлия, а не тя на теб – чувах почти всяка седмица от моя мъж, когато се прибирах, сияеща от вечерните ателиета, които водех.
– Да, знам, знам – отговарях аз, с благодарно сърце.
Истината е, че всичко, което раздавам в Работилничката като знания, умения, отношение, създаване на общност съм го видяла и лично преживяла от Юлия Банкова.
И знам колко е ценно, като усещане, като топлина, като подкрепа!
Тази книга е просто поредната бримчица от подадената ръка на една изключителна жена!
И вярата й в мен <3

През монитор и телефон страниците на книгата изглеждат така. На хартия, вярвам че, ще е много топла и вдъхновяваща. Скоро!