Всичко започна преди около 15 години с децата, малките шмиргелчета, които рисуваха по корем на пода на ателието, мачкаха глина и се цапаха свободно, изразявайки без думи заряда, който носеха.

Не исках ателието на дядо ми Николай Шмиргела да е музей. Нашето време е прекалено динамично, за да се задържи в стерилната среда на спомена.

Децата внесоха силата на Духа.

 

И така семенцата от творчеството на  Шмиргела буквално избуяха. Сякаш той ги провокираше.

Ателието ехтеше от детския смях – самото Творчество се смееше.

Беше първото по рода си подобно пространство.

Винаги ме води интуицията.

Забелязах, че освен радостта и удоволствието от работата с бои и глина, в творческия процес децата имат огромна нужда да бъдат забелязани и окуражени от тях. Така се появиха семейните творчески групи. Атмосферата на взаимно напасване между родители и деца чрез изкуство бе напрегната, но и вълшебна. Към онзи момент нямаше такива групи.

Особено скъпи са ми моментите от работата с деца от институции: с нелечими диагнози от ДДДУ „Добро сърце” гр.Перник,  деца след насилие отДом „Вяра, Надежда, Любов” гр. София, деца лишени от родителска грижа Дом „Надежда”, деца, които не чуват или не могат да говорят. Всички те имат нужда да бъдат забелязани, зачетени, да им се отдели лично време и пространство за тяхната си „драсканица”, за тяхното безкрайно удряне на барабанче, защото точно така те зявяват себе си като личности. От тях съм получила най-чистата доза любов и на тях съм отдала най-много енергия, но и точно това ме е направило истински присъстваща в света и е одухотворило ателието до степен на „пръсване” от чисата и кристална яснота-всичко истинско в моята реалност  е обич.

Ателието премина през няколко етапа на израстване, развитие и преосмисляне идеята за свързване чрез изкуство и потребността от това.

Беше трудно финансовото му оцеляване. Помагаха г-н Юго Вутен, фондациите „Св. Св. Кирил и Методий” , АССА и Комунитас.

И сега е трудно.

В един момент от Пътя срещнах Смъртта и съм ѝ много благодарна. За мен тя се превърна в посвещение в Живот.

Според  една източна мъдрост: „На живота, който просветлява моя път към истината, аз съм длъжен да помагам във всеки труден миг”.

Как  живеем, как  се свързваме с живота е цяло учение, което всъщност е в нас. Когато сме  във връзка със себе си и живеем осъзнато, тогава помагаме и на живота да бъде по-добър и пълноценен, така и ние ставаме по-добри, а той по-пълен, една непрекъсната енергийна и събитийна връзка без начало и край, според законите на вселената, които действат на всички нива.

И така се появи арт терапевтичното пространство

Място, където да се срещнем със себе си, да усетим своите, на тялото и психиката си нужди. Място където да намерим вътрешния си ресурс, за  да направим първите крачки да удоволетворим тези нужди и да си дадем сметка кое ни е довело до състоянието на блокаж на много вътршни нива.

Срещата с нас самите невинаги е лека. Често тялото вече е заявило чрез болка, че психиката изнемогва, а ние проължаваме да бягаме от потребностите си в добре познатите ни модели, които уж ни предпазват, но най-често ни вредят. За да усетим ценността на живота и да поискаме осъзната промяна, е нужен кураж. И промяната е резултат на системна работа, на осъзнато вложени усилия определени убеждения и модели на поведение да се трансформират  в нови, по-добри за нас, което ще ни позволи да се чувстваме по-добре на мястото си „тук и сега”.  В този смисъл животът е постоянна промяна и, ако ние спрем в едни момент развитието си, спираме живота в нас.

Терапевтичните срещи помагат за по голяма осъзнатост: как съм в този момент, какво ме е довело до него, от какво имам нужда, как да я удоволетворя, какво би ми донесла промяната,какво би ме подпомогнало , за да се осмеля да изляза от собствената си зона на комфорт,  какви са емоциите ми и как се справям с тях, с какво съм натоварил тялото и психиката си. Ценното в експресивната арт терапия е, че на повечето от тези въпроси би могло да се потърси креативен образ, който допълнително да въздейства и да подтикне клиента към себепознание и развитие. Тъгата може да придобие образ на изящна люлякова гора и това да я направи по-приемлива и не толкова тежка. А гневът да се окаже рицарска броня от глина, която постепено може да бъде свалена, защото вече не ни е неонходима. В сансъчето с пясък може да се поставят страховете и лошите сънища чрез фигурки и така те да престанат да бъдат толкова ужасяващи. Проблемите в семейството могат да се видят като за всеки от членовете се постави цветно парцалче или цветна хартия на пода или някъде в пространството, което дава изненадващо ярка картина за отношенията в системата. Трудностите  в работния екип също могат да се анализират на базата на подобен творчески подход, защото всичко в арт терапевтичното пространство може да донесе  неочаквани прозрения чрез енергията , която клиентите влагат в символиката

Лично аз се променям всеки ден, след всяка среща с клиент, защото пътят, по който той намира отгворите на въпросите, е и мой. Променям се след всеки разговор с децата си, а те са четири, но не ми е лесно, дори и след онзи момент, когато един ден,  по склона на Рила планина оставих егото, страховете и старите си нагласи и се предадох на небитието, което ме води и сега.

Затова разбирам с целия си житейски опит колко е трудно на всеки, който прекрачи ателието. Самият факт, че го прави, е първата стъпка по пътеката към него самия. В такива моменти имаме нужда от покрепа, от присъствие, а когато осъзнаем колко болка и тежест сме носили години наред, често се нуждаем и от прегръдка, а не от оценка или директивно напътствие.

Гещалт терапията, експресивната арт терапия, пясъчната терапия, фамилните констелации, позитивната психотерапия, техниките за хипноза са сред многото начини да се свържем със себе си, да се погрижим за нас, като сами открием отговорите на тревожните въпроси и източника на вътрешите ни ресурси, които да ни подпомогнат да направим необходимото движение във вярната за нас посока. Движението и развитието са и символът на живота, начинът, по който би трябвало да съществуваме: осъзнато живи дори и в покоя.

Моята роля в терапевтичната среща? Аз не съм гуру, наставник или авторитет. Аз съм просто. човек и  в арт терапевтичното пространство резонирам с болката, тревогата и нуждата на клиента, с онова, което се опитва да изрази безсловесно психиката му или, както аз я наричам, „душичката”. „Тя често” иска да рисува с пръсти депресията или поставя трудните отношения в семейството чрез фигурки в пясъка, слага на пода цветни късчета плат за проблемите в поколенията, довели до сериозни трудности в сегашния живот, или прави от глина образ на вътрешните блокажи. Аз подкрепям този процес на изразяване и в контакта с клиента съм заедно с него в моментите на осъзнаване къде може би се крият корените на проблема или защо е загубена връзката между вътрешните ресурси и тялото. Клиентът води процеса според неговата мотивация, потребност и скорост. Често зададената заявка остава на заден план, защото на фокус излизат отдавана потиснати парченца неизследвани, непризнати, несподелени житейски моменти и случки. Така постепено се подрежда пъзелът на сегашния ни момент и житейски етап, „цялото е по-голямо от съставните си части”. За да разберем себе си, е добре да видим онова, което е в нас. Едва тогава сегашният момент ще определи по-добър бъдещ. Тук и сега ще са основата за утре, щом вече представляват миналото ни. Както казва К.Юнг, психиката има ресурс и естествена потребност да се възстановява сама.

Докато се търкалях надолу по склона на Рила, осъзнах, че съм събирала толкова много неизразено добро, и не толкова, че съм потиснала цялата енергия, талант и възможности, дадени ми за съзидание, че болката и ужасът ме накараха още в онзи момент да преосмисля живота си, за да продължа, без сама да си слагам прегради. С благодарност към всеки мой дъх.

Осъзнах, че животът и смъртта са едно и също, както денят и нощта.

И всичко се получава естествено, когато егото се предаде: да бъде волята Ти, Твоята, не моята, волята на живота. Отказването от това, което бях, ме направи това, което съм. Беше нужна смелост, защото най-дълъг е пътят от ума до сърцето, от знанието до приемането. Но извървиш ли го, това е моментът, в който помагаш на живота да тече, да има обмен, за да се случват нещата. Преди време един от двадесетте и пет мои планински спасители ми каза: ”Храната за твоята душа е  в теб самата”. Така е с всекиго от нас. Иска ми се все повече хора да го осъзнават, когато пристъпват в Ателието. Често те идват тук, събрали своето неизразено, блокирани от  невъзможността да направят личната си стъпка напред. Истински щастлива съм, когато открият онзи безценен за тях ресурс – „храната за собствената им душа” и се свържат с него, за да го използват.