МОЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА
Докато се търкалях надолу по склона на Рила, осъзнах, че съм събирала толкова много неизразено добро, и не толкова, че съм потиснала цялата енергия, талант и възможности, дадени ми за съзидание. Болката и ужасът ме накараха още в онзи момент да преосмисля живота си, за да продължа, без сама да си слагам прегради. С благодарност към всеки мой дъх.
Осъзнах, че животът и смъртта са едно и също, както денят и нощта. И всичко се получава естествено, когато егото се предаде: да бъде волята Ти, Твоята, не моята, волята на живота. Отказването от това, което бях, ме направи това, което съм. Беше нужна смелост, защото най-дълъг е пътят от ума до сърцето, от знанието до приемането. Но извървиш ли го, това е моментът, в който помагаш на живота да тече, да има обмен, за да се случват нещата. Преди време един от двадесетте и пет мои планински спасители ми каза: ”Храната за твоята душа е в теб самата”. Така е с всекиго от нас. Иска ми се все повече хора да го осъзнават, когато пристъпват в Ателието. Често те идват тук, събрали своето неизразено, блокирани от невъзможността да направят личната си стъпка напред. Истински щастлива съм, когато открият онзи безценен за тях ресурс – „храната за собствената им душа” и се свържат с него, за да го използват.
За мен най-истинското училище е Животът с неговите три етапа: неосъзнат и щастлив, осъзнат и нещастен, осъзнат и щастлив.
Във всяка ситуация имаме възможност да се учим да приемаме себе си и света с разбиране, което ни смирява.
Във всяка среща можем да видим в другия срещу нас като в огледало онова, което бихме променили в себе си.
Всяка трудност е урок „по справяне”. Както и проверка докъде сме стигнали в осъзнаването на целостта на нашата личност и на посоката, в която сме поели. Тя е провокацията да осъзнаем какво ни е довело до кризата. Както и къде точно сме по пътя на собствената си промяна, какви са нуждите ни в този момент и как бихме могли да ги удоволетворим.
Болката и душевният дискомфорт са катализатор в преосмислянето на моделите на поведение и защитните механизми спрямо обкръжаващата ни среда, които ни пазят в „зоната на комфорт”, но и ни саботират.
Най-трудните ситуации са в собственото ни семейство, с най-близките и затова боли най-много. Връзките между родителите и децата, между съпрузите, между поколенията. Ролите и йерархията в семейството. По какъв начин се е изграждал контактът с майката от самото раждане и отношениято на бащата към нуждите на детето. Какви основни модели, разбирания и вярвания са заложени от семейната, социална и културна среда и доколко те ни помагат или стопират в определени моменти.
Най-големите учители са собствените ни деца. Те ни обичат и приемат с безусловна, чиста и всеопрощаваща любов. А ние?
Лоялността на децата е стъписваща – съзнателно или не биха поели и най-големите тревоги и дори болести, само и само да е добре на родителите им.
И преди да изискваме или да очакваме от тях, е добре да си дадем сметка, че те са наше отражение. Свързват се с нас и със света чрез онова, което ние им показваме като поведение и отношения помежду ни, като мироглед, култура, личностен подход. Какъвто свят съградим за себе си и за партньорството си, такъв ще бъде бъдещият живот на децата ни. Ако осъзнаем това, цялото наше осъзнато поведение се променя. За да им дадем качествен модел на отношения и поведение, трябва да положим осъзнати усилия за собствената си промяна и израстване. Колко често, когато възникват проблеми с децата ни, си задаваме въпроса какво сме посяли, че в този момент жънем огорчение.
Аз имам четири деца. На практика те са две поколения с разлика от почти 18 год. Уча се ежедневно. Греша и се извинявам, смирявам се и се разделям с неосъществените си собствени амбиции. И всъщност тези моменти ме правят по-добра, а и по-полезна за клиентите ми. Когато излизам на обяд с каката и баткото или сядам на пижамено парти с малките, когато обсъждам екипни проблеми на големите или поуката от приказката на сестрите им, научавам много повече, отколкото от който и да е обучителен курс. А когато чувам големите да наставляват загрижено и отговорно малките, си мисля, че вече мога само да рисувам в тишина. Е, а когато наблюдавам как четиримата разопаковат коледни подаръци, благодаря на Бог.